.png)
СУТРИН
След дългото пътуване до Италия заспахме веднага след като изгасихме светлините, непознатата обстановка изобщо не ни пречеше. Сутринта ни събудиха мелодиите на алармите и слабите слънчеви лъчи, които се опитваха да проникнат не само през прозореца на нашата къща за гости, но и през всички хълмове, които обграждаха Martello. Всеки от нас знаеше, че ни очаква ден, пълен с преживявания, но и ден, богат на изкачени метри. След закуска започнахме да се подготвяме за тръгване.
Обличането и събирането на багажа не беше съвсем лесно. Термометърът на къщата за гости показваше сутринта 13 °C, но прогнозата за времето предвещаваше горе в хълмовете 4°C. Решението ми да избера преди всичко качествено функционално облекло беше наистина добра идея. Като първи слой избрах функционален потник, след това словашки дрес от Santini от колекцията 2015, елек и в раницата си прибрах допълнителни аксесоари – ръкавели, наколенки и др. За спускането бях подготвил ветро- и водоустойчиво яке от фирмата Biotex, което никога не ме е разочаровало.
Всичко събрано, велосипедите подготвени. Можехме да тръгнем от Martello. Ако някой от нашата „приключенска група“ все още не беше напълно събуден, със сигурност го събуди студеният въздух
при стръмното и бързо спускане в първите километри. След като се включихме в главния път, избрахме посока към Silandro Schlanders.
От Morteru продължавахме постепенно да се изкачваме, но нямаше стръмни наклони, само приятно постепенно изкачване, идеално за загряване. Маршрутът ни минаваше по главния път, но шофьорите бяха наистина много внимателни и търпеливи. Първият час мина много бързо, защото освен спорта имахме възможност да опознаем уникални места, архитектурата, природата във всяко село или градче.
НЕПОЗНАТИ ДОСЕГА МЕСТА
Тъй като преминаването през Traffoi беше затворено заради обилния сняг в последните завои, трябваше да продължим към Швейцария. На границата между Италия и Швейцария митничарите не спираха колоездачите, така че преминахме безпроблемно. Докато минавахме границата, ни изпревари кола, която ни сигнализираше с клаксона си за подкрепа, затова се обърнахме с изненада. Това бяха чешки туристи, които разпознаха словашкия трикольор на моя дрес и не пестиха окуражителни възгласи. Засмяхме се и много се зарадвахме.
Приближавахме се към селцето Mustair, където се намира средновековният бенедиктински манастир „Св. Йоан“ от 755 година. След няколко километра постепенно се появи табела за Stelvio. Засмяхме се, че се приближаваме към „легендарното място“ (табелата), което много фенове на Giro d´Italia от 2017 помнят, когато Tom Duomolin трябваше спешно да спре там. Отново се потвърди старата истина „след смеха идва плач“. Пътят ни продължи към Santa Maria, където завихме към дългоочаквания и труден Umbrail Pass и Stelvio.
ПО-ВИСОКИ МЕТРИ НАД МОРЕТО, ПО-НИСКА ТЕМПЕРАТУРА
Първите моменти бяха истинско изпитание. Пътят се издигна и стръмният наклон ни накара бързо да превключим на по-ниски предавки. От завоя продължавахме да се изкачваме по стръмен хълм.
След Santa Maria дойдоха първите завои. Осъзнахме, че вече сме изкачили доста метри и изминали километри, затова всеки избра своето темпо. Уговорих се с момчетата, че се чувствам добре и ще си дам здравословно „на макс“. Натиснах педалите и се отделих от тях.
С всеки изкачен метър температурата падаше все по-ниско и по-ниско. Причината беше ясна. По-голяма надморска височина, по пътя се появяваше все повече сняг, дори и снежни преспи. Времето си играеше с нас. Няколко капки дъжд предизвикаха притеснения, но съдбата ни се усмихна, преваляването спря и тези няколко капки ги възприех само като приятно освежаване. По пътя нагоре всяка серпентина ме мотивираше все повече благодарение на моментите, които ми напомняха за етапа от Giro през 2017. Окуражаваха ме различни послания от фенове по пътя. Макар и да не бяха мои фенове, нито посланията бяха адресирани лично до мен, преживяването беше страхотно.
ВЕДНЪЖ СИ ГОРЕ, ВЕДНЪЖ СИ ДОЛУ
Бях на около 3 км от Umbrail pass, когато усетих първата криза. Освен постоянно падащата температура, изкачването ми затрудняваше студеният и поривист вятър и тогава осъзнах, че не е трябвало да се отделям от момчетата. Трябваше бързо да се справя с това, защото да се откажа и да спра не беше вариант нито за краката, нито за предварително настроената ми глава.
Натиснах педалите и продължих. Наградата ми беше табелата Umbrail pass в двуметрова снежна преспа. Най-накрая се включих в пътя от Bormio към Stelvio, което ми даде нова доза енергия. Знаех, че с всяко натискане на педалите съм наистина близо до финала.
Последните два километра минаха наистина много бързо. След всеки завой очаквах да видя места, сгради или пространства, които отдавна познавах от онлайн камерите. На един от завоите ме изненада фотограф, който седеше завит в колата си и снимаше всеки колоездач, моторист или кола, които се изкачваха към Passo della Stelvio. Всеки можеше да намери своята снимка на техния уебсайт и да я купи срещу заплащане.
ЯСНА ЦЕЛ В МЪГЛАТА
Последната серпентина и зад нея се появи връх Passo della Stelvio. В главата ми имаше много мисли, но преобладаваше чувството на щастие. Бях очарован от гледката към емблематичното изкачване от Trafoi. Когато се опитвах да си направя снимка до табелата Passo della Stelvio, към мен се обърна италианска продавачка на колоездачни сувенири с начупен английски и ме снима. Благодарих ѝ и така започна нашият прост разговор. Тя забеляза надписа на дреса „Slovakia“ и с усмивка ме потупа по рамото с думите „Slovak cyclist Peter Sagan is the best“. Усмихнахме се и се сбогувахме, а аз отидох да се подготвя за пристигането на момчетата.
Когато ги видях, се опитах да им предам атмосферата на състезанието и да документирам пристигането им на финала. Успяхме. Направихме си няколко снимки, купихме сувенири и след това отидохме да се стоплим в ресторанта. След като възстановихме енергията си, се подготвихме за спускането. За да не ме продуха студеният вятър при спускането, извадих от раницата яке, наколенки и шал за глава.
Спускането от Stelvio беше фантастично. Километрите, които изкачвахме почти 2 часа, успяхме да изминем надолу за 20 минути. Пътят обратно към Martello също беше пълен с преживявания. Първо ни хвана по-силен дъжд и по чакълестата велоалея изглеждахме „прекрасно“. Най-лошото тепърва предстоеше. Когато се приближавахме към Martello, около 2 км преди края на нашето целодневно усилие, ни застигна силна буря с градушка. Автобусната спирка ни помогна да се скрием за малко от тази последна изненада. След края на бурята най-накрая стигнахме до мястото за настаняване. След пристигането последва заслужена вечеря. Не знам кое ни зарадва повече – дали вкусната храна или споменът за днешното постижение, гледките и местата, които посетихме.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Ако имате свои колоездачни мечти, следвайте ги и откривайте и опознавайте красотите на този свят. Когато гледах състезанията още през 2017, дори не подозирах, че след две години ще бъда на същото място, борейки се с изкачванията от седлото на велосипеда. Лично аз не съжалявам за нито едно от пътуванията, които съм направил досега. Ако здравето и времето ми позволят, с удоволствие ще отида отново някъде да откривам нови места и може би отново ще мога да ви опиша моите приключения.
